Добрите примери ги има, просто не ги виждаме

Д-р Росица Врабевска, управител на частно средно училище "Цар Симеон Велики", пред Bulgaria ON AIR

Д-р Росица Врабевска, управител на частно средно училище „Цар Симеон Велики“, пред Bulgaria ON AIR

Текст: Константин Томов

Фотография: Ивайло Петров

Д-р Врабевска, тема на нашия брой е бъдещето на образованието: какви новаторски подходи могат да направят системата адекватна на бързо променящите се условия. „Цар Симеон Велики“ е едно от иновативните училища в България, но в какво се изразява тази иновативност? Какво място имат новите технологии в образователния процес?

– Всъщност нашето училище е „иновативно“ по смисъла на инициативата на Министерството на образованието за създаването на такъв тип училища.

Действително новаторски при нас са проектно-базираното обучение, различните методики на преподаване, създадени така, че учениците да са в центъра на образователния процес – те да бъдат водещите, а не учителят. И, разбира се, технологиите. Буквално всеки месец се появява някой иновативен технологичен продукт. Нашата цел е да комбинираме всички тези съвременни новости с традиционното образование.

Ако я нямаше тази инициатива на МОН, щяхме да правим същото, просто може би думичката „иновативно“ нямаше да бъде на табелката на училището. 

Любопитно е, че при вас учениците сами могат да избират профили, по които да учат, предмети, по които да се подготвят по-интензивно…

– Да, това се отнася до учениците в гимназията, които могат да избират от три профила: информационни технологии, разбира се, природни науки и предприемачество.

Аз и съпругът ми сме лекари, занимаваме се с научно-изследователска и развойна дейност, и вече близо 20 години търсим хора с такова образование. Добре виждаме какъв недостиг има на пазара на труда на специалисти по природни науки. Затова решихме в нашето училище да създадем такъв фокус. Още от първи клас децата започват да учат екология, природните науки са застъпени сериозно през цялото им обучение, а в гимназията могат да изберат и специализиран профил.

Много важно за нас е и предприемачеството. За нас то не е дисциплина, а по-скоро състояние на ума, начин на мислене, който те кара да си бърз, целеустремен, ефективен. Това е изключително полезно в бъдеще, без значение дали ще се занимаваш със собствен бизнес, с наука, с комуникации или с хуманитарни дейности. Ако на децата от по-ранна възраст им се вменява такъв начин на мислене, те ще бъдат по-успешни хора. А някои от децата биха могли да изберат предприемачеството като своя по-тясна специализация. Планът ни е да има една професионална паралелка по предприемачество, в която след пет години всички деца ще получат сертификат за мениджър в малко и средно предприятие. 

Един от акцентите при вас е финансовото образование. Това е област, в която мнозинството българи от по-старото поколение не са получавали почти никакви знания, и нямат идея как функционират елементарни неща като лихви, застраховки и така нататък. Подобряват ли се нещата напоследък?

– Трудно ми е да преценя. Що се отнася до образованието и начина на преподаване – по-скоро не. Дори в онези учебници, в които се предвиждат подобни занимания, те са твърде малко и на съвсем базово ниво. Има още много да се работи по тази тема. 

Споменахте новите инициативи на МОН. По-лесно ли е вече да се създават авторски учебни програми след промените в образователния закон? В миналото сме чували от ваши колеги, че докато успеят да получат одобрение за някоя новаторска идея, тя вече е престанала да бъде новаторска. По-лесно и бързо ли се случват нещата сега?

– Ако един учителски или авторски колектив има идея за някакъв предмет, може да го опише и да кандидатства по тази програма за иновации. И да го изпита в реални условия. Защото истината е, че хората, които създават учебниците, невинаги имат преподавателски опит. За мен лично като родител това е огромен проблем. Човек трябва да има досег с децата, за да види кое работи и кое – не. Простото излагане на една суха материя в учебника съвсем не гарантира, че децата ще я възприемат.

Ние създадохме едно такова помагало по екология и тази година го тестваме – искаме да видим как децата усвояват този материал. В него са включени разнообразни методики: децата ще изпълняват различни проекти, ще излизат сред природата, ще се запознават с традиции от бита като оцветяване на вълна или правене на кисело мляко… Искаме да видим как работи всичко това и какво ще трябва да променим за догодина, преди да издадем едно готово помагало, което да се ползва и от други училища. 

Организирате нещо, наречето „Академия за родители“. Винаги ми се е струвало удивително, че в нашето общество дори за най-елементарната извършвана работа се полага изпит, но никой не изисква да имаш някакви знания за най-важната задача в живота, каквато е отглеждането на децата. Каква е идеята на вашата академия?

– Идеята е точно тази: да попълним малко празнотите. За мен и като родител, и като човек, който управлява различни структури, най-важна е екипната работа. Нищо позитивно и дългосрочно не може да се постигне, без да има добър екип. Такъв екип трябва да бъдат родителите и учителите. Но в момента между тях това липсва. Има дълбоки разлики във възприятията. Едните казват: ето ви моето дете да го възпитате, но защо го правите по този начин? Другите казват: те са ни оставили децата си, пък после имат претенции… Нашата цел е да премахнем това взаимно неразбиране. В крайна сметка между тези две различни възприятия има и една много силна допирна точка: самото дете. Това, което ние правим в училище по осем часа на ден, родителите трябва да продължат да го правят и вкъщи.

Първата сбирка на родителската ни академия бе много успешна. На нея поставихме темата за емоционалната интелигентност: тема, за която се знае много малко в обществото. Навремето никой не ни е учил, че от нас се очаква и нещо друго извън това да имаме високи оценки. Затова каним хора с опит в тази област, които да го споделят с родителите. И за момента имаме много позитивна обратна връзка. 

Много се коментират резултатите от така наречените международни изследвания PISA, където българчетата са последни в ЕС по функционална грамотност. Действително ли децата у нас само наизустяват факти и не умеят да разсъждават върху текстовете? Или причината е по-скоро, че не са привикнали към изпитни въпроси като тези в тестовете за PISA, някои от които, честно казано, звучат твърде елементарно?

– Мисля, че и двете твърдения са верни. От една страна, децата у нас наистина четат малко. И имат проблем с разбирането на това, което четат. Те не умеят да решават проблеми. А на практика всеки урок може да бъде зададен като проблем. Ние работим точно върху това. При проблемно-базираното обучение задаваш един проблем и децата трябва да го разрешат. Учителят в случая е само ментор, който може да ги насочва. И виждаме, че това работи. На децата им е по-интересно, те са по-мотивирани сами да търсят информация.

Допреки няколко години се случваше така: учителят задава проект за домашно, най-често да се направи PowerPoint презентация по някаква тема. Детето сяда вкъщи, отваря Wikipedia, после copy-paste и готово, всичко е цветя и рози. Но на практика то не е решило никакъв проблем, не е показало никакви умения да борави с информация.

Този срок започваме една програма с учениците от 8-и до 11-и клас, която ги обучава как да мислят аналитично и да решават проблеми. Това е изключително важно. Защото простото запомняне на факти вече не е необходимо: всеки и по всяко време може да бръкне в интернет и да ги открие. Въпросът е как информацията да се използва ефективно за намиране на решения. Аз виждам, че в момента българските деца не умеят това.

Иначе самият тест PISA е просто един от многото. Едва ли може да съществува идеален тест – което е подходящо за едни, е неадекватно за други. Конкретно при PISA допускам, че може да има и проблеми с превода. Но това не е най-важното. Важното е, че децата, които днес са в гимназия, имат огромен достъп до информазия, но не разполагат с критичното мислене, с което да преценят кое е истина и кое – лъжа. 

Има ли промяна в отношението към образованието според вас? У нас се е родила фразата „учи, за да не работиш“, и в същото време в следосвобожденска България има огромно търсене за хора с добро образование. Ценим ли образованието толкова и днес?

– Според мен в отношението към образованието имаше спад след промените. Целият този срив на обществото като цяло нямаше как да не се отрази и на образованието, и то девалвира. Много хора се сдобиха с дипломи по най-различни начини. Но днес виждам надежда поне в средното образование нещата да поемат в по-добра посока.

Много негативна следа остави и тази принудителна уравниловка от времето на социализма: всички да са равни, независимо от способностите и от положените усилия. За жалост виждам един огромен спад при професионалното образование – нещо изключително важно. Сега министерството прави опити да го възстанови и се надявам да успее, защото виждате за какъв недостиг на специалисти става дума. Не може всички да са висшисти. Хората са различни и всеки трябва да има възможност да намери мястото, на което се чувства добре и е полезен.

Другото, което ме смущава, е обърнатата пирамида в съзнанието на родителите. Те избират детска градина или начално училище по начина, по който се избира университет – с проучвания, срещи, форуми… И след това изведнъж рязка демотивация и загуба на интерес за гимназията и университета. Това не е нормално. 

В едно интервю казвате, че нашите деца са много объркани, защото нямат примери в обществото, които да следват. Какви би трябвало да бъдат тези примери? Защо нашето общество не може да ги създаде?
– Според мен добрите примери ги има. Въпросът е да достигат до хората. Да ги виждаме, вместо пред очите ни да са само злободневни, негативни факти и дребнави спорове.

Затова и миналата година имахме такава програма в училището: всеки месец канехме по един смислен човек, който да разкаже на децата за себе си, за професията си. Всеки човек би могъл да бъде добър пример за децата си, защото ходи на работа, полезен е за обществото… Добрият пример не е непременно нещо грандиозно: може да направят градинка между блоковете, да посадят дръвче, да се погрижат за бездомно куче. Това са все добри примери. Но повечето хора не ги търсят: те са уморени, прибират се направо вкъщи, пускат телевизора… 

По цял свят се води спор дали учениците в частните училища не трябва да получават същото държавно финансиране, каквото и учениците в обществените. Промените в закона преди четири години сякаш теоретично отвориха една вратичка за това, но как стоят нещата на практика? Приемливо ли е частното образование да се конкурира за средства с общественото?

– Не съм икономист, но като човек, който плаща данъци, бих очаквала част от тях да отиде в полза и на моите деца. Сега реално се получава така, че аз плащам данъци, част от които са предвидени за образование, но също така плащам и цялото обучение на децата си. А в замяна няма дори данъчно облекчение. Това не е съвсем справедливо.

Целта на всички водещи частни училища по света е да предлагат нещо ново и различно от онова, което ще получиш в стандартното обществено образование. Това е и целта, с която създадохме „Цар Симеон Велики“. Смисълът на това училище е да предостави на родителите нещо, което държавното образование не може да им даде.

Що се отнася до финансирането, като член на Българската асоциация на частните училища водим разговори на различни нива. Но дотук единственият ни успех е, че от 1 януари частните училища ще получават субсидиране за децата със специални образователни потребности. И това не е малко. 

При промените в закона преди четири години беше оставена една вратичка парите да следват ученика…

– Така е, но тази възможност е уредена по такъв начин, че на практика не работи. От всички членове на БАЧУ само едно частно училище е пожелало да бъде финансирано по този начин от държавата. Защото реално ограниченията за получаване на субсидията са такива, че не бихме могли да съществуваме. Наличното финансиране по различни европейски програми също е достъпно само за държавните училища. 

Все повече българчета търсят възможност да продължат образованието си в чужбина след училище. Нараства ли обаче броят на онези, които се завръщат след това? Как изглежда днес прослочувото „изтичане на мозъци“?

– Не знам как стоят нещата статистически. Но при нас се връщат – в нашата компания има хора, завършили университети в чужбина, които след това се върнаха да работят при нас. В училище също имаме такива преподаватели.

Заедно със съпруга си управлявате фондация „Българска памет“. В последните години у нас патриотичните нагласи очевидно се засилват. Но съчетани ли са те със знания за миналото, с действителна „памет“?
– Целта на фондацията е именно да поддържа истинската памет, като опазва историческите паметници. Много от тях за жалост са изоставени, разрушени. Подпомагаме възстановяването на един военен мемориал в Ново село, на границата със Северна Македония. Имаме проекти за Боянската църква, за паметника на Патриарх Евтимий в столицата…

Другата част от задачата е писането на помагала и учебници, които да дадат шанс на реалната история, основана върху факти. Каквото и да си говорим, ние сме учили изключително изкривени неща и повечето хора, включително и аз, са били доста заблудени по много въпроси. Трябва обаче да се пазим от екстремизма в историята. Не одобряваме залитането в крайности, заради които думата „патриот“ започна да придобива почти негативен характер. 

Подпомагате най-различни дейности – от витро процедури до образованието на деца от Западните Родопи, Бесарабия и т. н. Разкажете ни малко повече за тази дейност. Смятате ли, че благотворителността може да играе по-съществена роля в българското общество в бъдеще?

– Може. Аз много вярвам в позитивната и целенасочена благотворителност. Други държави имат много по-стари традиции в тази област, утвърдени механизми, по които тя работи. У нас е започнала плахо след Освобождението и после е прекъсната. Но това не ни пречи да продължим. Разбира се, при благотворителността трябва да бъдем внимателни, да гледаме откъде идват парите и с каква цел.

От 2007 година досега по нашата програма „Път към университета“ са минали хиляди деца. В началото започнахме с 30, които посещаваха подготвителни курсове за университета. Сега се събират по около 500 всяка година. Тази година имаме партньорство с академия „Телериг“ и финансираме две школи по програмиране за децата в Девин и Абланица. Два пъти в годината фондацията организира и семинари по дигитални технологии и предприемачество за деца от диаспората – Северна Македония, Сърбия, Украйна, Молдова.